Урок по история: Колко войни е водила България с Унгария
Всяка нация и народ се оформя във война.
Без външен смъртен зложелател няма по какъв начин да се сплоти едно разнородно общество с обща цел и съзнание.
Изключение не прави и българската нация, която се е оформила във вековни войни главно с Източната римска империя - Византия.
Именно с помощта на ненавистта към общия зложелател се сплотява тази сплав от разнородни племена под името България.
Други нации на Балканите пък са се оформили във войни с България.
Не единствено Византия е била външната заплаха, която оформя България.
Не по-малко значими са били и конфликтите с друга мощ в района - Унгария.
Могократно България е била нападана от маджарските племена още от самата им поява в Европа.
Такава е и политиката и към този момент страната Унгария в идващите епохи, когато на няколко пъти нахлува в българските земи.
Българско-унгарските войни са поредност от въоръжени конфликти между България и Унгария. Зоните на породилите се междуособици и произлизащите сражения включват Северните и Западните Балкани, по-точно днешна Северозападна Сърбия, Войводина, Банат, Румъния и Северна България.
Когато унгарците нахлуват в Панония за първи път пред 862 година поканват съдружника си – моравския предводител Ростислав. На идната година Людовик – крал на източна Франция – отвръща като основава съюз с българите, чийто цар – Борис I, изпраща войски, с цел да оказват помощ при подчиняването на Ростислав. Това е спор в района на Дунава, който продължава 25 години: унгарци (маджари) и моравци против българи и франки. Унгарските завоевания са един от факторите, разстроили военния баланс. Преди въпросните завоевания, през 881 година, Святополк получава поддръжка от унгарците и напредва към Виена. Две години по-късно Святополк претърпява съкрушително проваляне от българите. През 892 година Святополк още един път отхвърля да се съобрази с франките като към момента разчита на унгарските си съдружници, само че също и на отмъщението си към българите.
Ситуацията придобива решителен процес през септември 892 година, когато Владимир Расате осведомява Арнулф Каринтийски, че франките повече не могат да разчитат на неговата армия в Карпатите. Франкската делегация отива още и при престолонаследника Симеон I. Неотдавнашният византийски пленник след това се подготвя за война.
Симеон стартира война против Византия поради преместването на тържището за български артикули от Контстантинопол в Солун. В отговор византийския император Лъв VI изпраща пратеник – Никита Склерос – при угрите и по поречието на Долни Дунав се среща с унгарските ръководещи принцове Арпад и Куржан, като те се съгласяват да сключат съюз. Като резултат от това унгарските сили, водени от сина на Арпад – Лиюнтика, повеждат войска от кабарски наемници, маджари и може би секеи, които благодарение на византийците минават Дунава и атакуват българите в тил /българската войска е в Тракия/. Симеон приключва акцията си против византийците и се обръща против унгарците. Победен от последните, той търси леговище в крепостта Дръстър. Българите водени от Симеон са обсадени в Силистра (Дръстър) откакто са победени от унгарците.
Впоследствие Симеон търси помощ от печенегите, живеещи източно от унгарците в Причерноморските степи.
В същата тази 894 година унгарците напредват в региона на Карпатите и Панония, с цел да оказват помощ на Святополк против франските съдружници на българите. Когато научили за гибелта на Святополк унгарците се отдръпват, въпреки както наподобява единствено до региона на горна Тиса. През пролетта на 895 Арпад дружно с армията си потегля нататък и макар няколкото битки в Панонското поле приключва ръководството на българите там. Бързо сключили мир с византийците, българите се концентрират, с цел да победят унгарците на Лиюнтика.
В кървавата битка при Южен Буг българите, водени от Симеон I и татко му Борис I, който по това време е духовник, благодарение на печенегите категорично побеждават унгарците и ги прогонват на Запад в Панония. Унгарците лишават българските територии по междинен Дунав и се заселват там дефинитивно. Скоро след тази победа Симеон прекратява договарянията с византийците и през лятото на 896 година византийската войска е разрушена при Булгарофигон.
През 913 година Симеон организира първата от няколко акции, посредством които съумява да превземе множеството византийски владения на Балканския полуостров; шест години по-късно той се прогласява за „ цар и самовластник на българи и ромеи “. За да завладеят остатъка от Трансилвания, както и района сред Марос, Тиса и Дунав, унгарците би трябвало да станат съдружници с печенегите и да се извърнат против българите. Но последвалите пагубни последствия от съюза сред българите и печенегите от 895 година оставя горчив спомен у маджарите. Докато печенегите остават враждебно настроени, унгарците няма по какъв начин да предизвикат Симеон посредством навлизане в земите му на север от Карпатите и Дунава.
Войната от 1003 година
След рухването на българската столица Преслав през 971 година Българската и Византийската империи се оказват впримчени в положение на непрекъсната война. Византийско-българският спор доближава своя връх през 1003 година, когато унгарците се намесват. По това време шефът на северозападните български земи е войводата Ахтум, внук на войводата Глад, който е надвит от унгарците през 30-те години на 10 век. Ахтум командва мощна армия и неостъпчиво пази северозападните граници на царството. Построява също доста църкви и манастири, посредством които популяризира източноправославието и българската просвета в Трансилвания.
Макар че бракът сред престолонаследника Гаврил Радомир и дъщерята на унгарския цар да открива другарски връзки сред двете най-силни страни в Дунавския район, взаимоотношенията се утежняват след гибелта на Геза. Българите поддържат Гуила и Копани като владетели вместо сина на Геза – Стефан I. В резултат на междуособиците бракът сред Гавраил Радомир и унгарската принцеса е разрушен. Впоследствие унгарците атакуват Ахтум, който подкрепял кандидатите за унгарския престол. Крал Стефан I убеждава Ханадин – дясната ръка на Ахтум – да му помогне с офанзивата. Когато заговорът се разкрива Ханадин отпътува и се причислява към унгарските редици. По същото време мощна византийска войска обсажда Видин (Бъдин), седалището на Ахтум. Въпреки че за сполучливата отбрана на твърдината са нужни голям брой воини, Ахтум е ангажиран с войната на север. След няколко месеца той умира в борба, в която неговите войски са съкрушени от унгарците.Като резултат от войната българското въздействие на северозапад от Дунав трайно отслабва.
Войната от 1195 година
Унгарският крал Бела III, който е византийски съдружник и владее Ниш и западните български земи, след неуспеха на българо-византийските мирни договаряния в 1195 година атакува България с концепцията да завладе западна Мизия. За войната са известни малко детайлности. Знае се единствено, че българската армия разгромява изцяло унгарската войска още в първите боеве, контраатакува и освобождава от унгарско владичество Ниш и цялото Поморавие, в това число крепостите Враня, Равън, Лесковъц и други
Българите доближават Прищина (тогава под сръбско управление), оттова нападат на север и си връщат Белград, Браничево и Срем, разгромявайки изцяло унгарците. Това е краят на войната с Унгария.
В резултат на тази война цар Асен I освобождава и причислява към България обилни територии – западната българска граница към този момент минава директно близо до Прищина, до р. Ибър, до горното течение на р. Сръбска Морава, и оттам – по долното течение на р. Дрина до Срем и Белград, които още веднъж са български.
Войната от 1202 – 1203 година
През 1202 година унгарският крал Имре (Емерих) атакува България и завладява българскиите области Белград, Браничево и Ниш, като последната дава на своето сръбско протеже Вукан Неманич. Цар Калоян отвръща на нападението в 1203 година и прогонва унгарците. Той връща на Стефан Неманич властта върху сръбското княжество, което усилва тежестта на България и понижава въздействието на маджарите в района, отвоюва дружно с куманските си съдружници и локалните българи Белградската и Браничевската области и възвръща българският суверенитет тук.
Войната от 1232 година
В 1227 – 1232 година унгарските опити за покръстване на куманите и привличането им към своето кралство, употребявайки за мотив съюза на Иван Асен II с византийците, водят до българо-унгарски конфликт при който в 1232 година унгарците окупират западно Влашко – Олтения и основават от тази българска област Северинския банат, а Бела IV започва да се титлува „ крал на Унгария, България и Кумания “.
Без външен смъртен зложелател няма по какъв начин да се сплоти едно разнородно общество с обща цел и съзнание.
Изключение не прави и българската нация, която се е оформила във вековни войни главно с Източната римска империя - Византия.
Именно с помощта на ненавистта към общия зложелател се сплотява тази сплав от разнородни племена под името България.
Други нации на Балканите пък са се оформили във войни с България.
Не единствено Византия е била външната заплаха, която оформя България.
Не по-малко значими са били и конфликтите с друга мощ в района - Унгария.
Могократно България е била нападана от маджарските племена още от самата им поява в Европа.
Такава е и политиката и към този момент страната Унгария в идващите епохи, когато на няколко пъти нахлува в българските земи.
Българско-унгарските войни са поредност от въоръжени конфликти между България и Унгария. Зоните на породилите се междуособици и произлизащите сражения включват Северните и Западните Балкани, по-точно днешна Северозападна Сърбия, Войводина, Банат, Румъния и Северна България.
Когато унгарците нахлуват в Панония за първи път пред 862 година поканват съдружника си – моравския предводител Ростислав. На идната година Людовик – крал на източна Франция – отвръща като основава съюз с българите, чийто цар – Борис I, изпраща войски, с цел да оказват помощ при подчиняването на Ростислав. Това е спор в района на Дунава, който продължава 25 години: унгарци (маджари) и моравци против българи и франки. Унгарските завоевания са един от факторите, разстроили военния баланс. Преди въпросните завоевания, през 881 година, Святополк получава поддръжка от унгарците и напредва към Виена. Две години по-късно Святополк претърпява съкрушително проваляне от българите. През 892 година Святополк още един път отхвърля да се съобрази с франките като към момента разчита на унгарските си съдружници, само че също и на отмъщението си към българите.
Ситуацията придобива решителен процес през септември 892 година, когато Владимир Расате осведомява Арнулф Каринтийски, че франките повече не могат да разчитат на неговата армия в Карпатите. Франкската делегация отива още и при престолонаследника Симеон I. Неотдавнашният византийски пленник след това се подготвя за война.
Симеон стартира война против Византия поради преместването на тържището за български артикули от Контстантинопол в Солун. В отговор византийския император Лъв VI изпраща пратеник – Никита Склерос – при угрите и по поречието на Долни Дунав се среща с унгарските ръководещи принцове Арпад и Куржан, като те се съгласяват да сключат съюз. Като резултат от това унгарските сили, водени от сина на Арпад – Лиюнтика, повеждат войска от кабарски наемници, маджари и може би секеи, които благодарение на византийците минават Дунава и атакуват българите в тил /българската войска е в Тракия/. Симеон приключва акцията си против византийците и се обръща против унгарците. Победен от последните, той търси леговище в крепостта Дръстър. Българите водени от Симеон са обсадени в Силистра (Дръстър) откакто са победени от унгарците.
Впоследствие Симеон търси помощ от печенегите, живеещи източно от унгарците в Причерноморските степи.
В същата тази 894 година унгарците напредват в региона на Карпатите и Панония, с цел да оказват помощ на Святополк против франските съдружници на българите. Когато научили за гибелта на Святополк унгарците се отдръпват, въпреки както наподобява единствено до региона на горна Тиса. През пролетта на 895 Арпад дружно с армията си потегля нататък и макар няколкото битки в Панонското поле приключва ръководството на българите там. Бързо сключили мир с византийците, българите се концентрират, с цел да победят унгарците на Лиюнтика.
В кървавата битка при Южен Буг българите, водени от Симеон I и татко му Борис I, който по това време е духовник, благодарение на печенегите категорично побеждават унгарците и ги прогонват на Запад в Панония. Унгарците лишават българските територии по междинен Дунав и се заселват там дефинитивно. Скоро след тази победа Симеон прекратява договарянията с византийците и през лятото на 896 година византийската войска е разрушена при Булгарофигон.
През 913 година Симеон организира първата от няколко акции, посредством които съумява да превземе множеството византийски владения на Балканския полуостров; шест години по-късно той се прогласява за „ цар и самовластник на българи и ромеи “. За да завладеят остатъка от Трансилвания, както и района сред Марос, Тиса и Дунав, унгарците би трябвало да станат съдружници с печенегите и да се извърнат против българите. Но последвалите пагубни последствия от съюза сред българите и печенегите от 895 година оставя горчив спомен у маджарите. Докато печенегите остават враждебно настроени, унгарците няма по какъв начин да предизвикат Симеон посредством навлизане в земите му на север от Карпатите и Дунава.
Войната от 1003 година
След рухването на българската столица Преслав през 971 година Българската и Византийската империи се оказват впримчени в положение на непрекъсната война. Византийско-българският спор доближава своя връх през 1003 година, когато унгарците се намесват. По това време шефът на северозападните български земи е войводата Ахтум, внук на войводата Глад, който е надвит от унгарците през 30-те години на 10 век. Ахтум командва мощна армия и неостъпчиво пази северозападните граници на царството. Построява също доста църкви и манастири, посредством които популяризира източноправославието и българската просвета в Трансилвания.
Макар че бракът сред престолонаследника Гаврил Радомир и дъщерята на унгарския цар да открива другарски връзки сред двете най-силни страни в Дунавския район, взаимоотношенията се утежняват след гибелта на Геза. Българите поддържат Гуила и Копани като владетели вместо сина на Геза – Стефан I. В резултат на междуособиците бракът сред Гавраил Радомир и унгарската принцеса е разрушен. Впоследствие унгарците атакуват Ахтум, който подкрепял кандидатите за унгарския престол. Крал Стефан I убеждава Ханадин – дясната ръка на Ахтум – да му помогне с офанзивата. Когато заговорът се разкрива Ханадин отпътува и се причислява към унгарските редици. По същото време мощна византийска войска обсажда Видин (Бъдин), седалището на Ахтум. Въпреки че за сполучливата отбрана на твърдината са нужни голям брой воини, Ахтум е ангажиран с войната на север. След няколко месеца той умира в борба, в която неговите войски са съкрушени от унгарците.Като резултат от войната българското въздействие на северозапад от Дунав трайно отслабва.
Войната от 1195 година
Унгарският крал Бела III, който е византийски съдружник и владее Ниш и западните български земи, след неуспеха на българо-византийските мирни договаряния в 1195 година атакува България с концепцията да завладе западна Мизия. За войната са известни малко детайлности. Знае се единствено, че българската армия разгромява изцяло унгарската войска още в първите боеве, контраатакува и освобождава от унгарско владичество Ниш и цялото Поморавие, в това число крепостите Враня, Равън, Лесковъц и други
Българите доближават Прищина (тогава под сръбско управление), оттова нападат на север и си връщат Белград, Браничево и Срем, разгромявайки изцяло унгарците. Това е краят на войната с Унгария.
В резултат на тази война цар Асен I освобождава и причислява към България обилни територии – западната българска граница към този момент минава директно близо до Прищина, до р. Ибър, до горното течение на р. Сръбска Морава, и оттам – по долното течение на р. Дрина до Срем и Белград, които още веднъж са български.
Войната от 1202 – 1203 година
През 1202 година унгарският крал Имре (Емерих) атакува България и завладява българскиите области Белград, Браничево и Ниш, като последната дава на своето сръбско протеже Вукан Неманич. Цар Калоян отвръща на нападението в 1203 година и прогонва унгарците. Той връща на Стефан Неманич властта върху сръбското княжество, което усилва тежестта на България и понижава въздействието на маджарите в района, отвоюва дружно с куманските си съдружници и локалните българи Белградската и Браничевската области и възвръща българският суверенитет тук.
Войната от 1232 година
В 1227 – 1232 година унгарските опити за покръстване на куманите и привличането им към своето кралство, употребявайки за мотив съюза на Иван Асен II с византийците, водят до българо-унгарски конфликт при който в 1232 година унгарците окупират западно Влашко – Олтения и основават от тази българска област Северинския банат, а Бела IV започва да се титлува „ крал на Унгария, България и Кумания “.
Източник: petel.bg
КОМЕНТАРИ